Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.12.2008 15:32 - Глава 4. Произход и падение на човека
Автор: lightongnosis Категория: Други   
Прочетен: 1244 Коментари: 0 Гласове:
0



В разсъжденията си дотук стигнахме до извода, че човекът представлява сложна система, съставена от смъртна личност и безсмъртен микрокосмос. В сърцето на тази миниатюрна вселена се намира живият камък, семето, първоначалният човек. Това не е ли абсурдно: вечната и преходната същност така тясно преплетени? Да, наистина, извънредно странна ситуация.

Как се е стигнало до там? Каква идея е заложена в основата на подобна сплав между преходност и вечност? Тези въпроси ни отвеждат в една абстрактна област - произходът и падението на човека.

Да започнем с момента на сътворяването на човешкото същество. Какво бихме могли да кажем за това? Човечеството е съхранило богата колекция от митове и легенди за сътворението, от които можем да си създадем приблизителна представа за това, как сме се появили. Преди да разгледаме историите за сътворението, нека да се спрем на един общ принцип.

Представете си сега, как ние като хора, като личности, създаваме нещо, например къща. Идеята за нея се появява отначало в мислите ни. Създаването на къщата започва със създаването на нейния мислен образ. После правим чертеж и, евентуално, макет на измислената вече форма. Стигаме до първата копка и така, с течение на времето, най-накрая сградата се извисява. Нашето творение, родено първо в мислите ни, следва пътя на превръщане на абстрактното в конкретно. Склонни сме да гледаме на конкретното, материалното, като на нещо по-реално от плана, който е довел до осъществяването му. Но, ако например къщата изгори, идеята, нейният образ, остава. Оказва се, всъщност, че планът е по-дълговечен от материалната форма. От проследения процес на материализация на една идея можем да направим по-общ извод, а именно, че физическият свят представлява едно отражение, следствие на идейния свят. Нека приложим този принцип като проследим създаването на човека.

Съгласно идеята за Човека, Бог създава ментален образ, първообраз на човешкото същество. После този план е пренесен върху първичната материя. В тази материя се осъществява идеята за човека. Създаден е един духовен фокус, едно първично ядро, в което се концентрират сили. Това ядро представлява първата конкретизация на идеята за човека, то става крайъгълен камък - основа за по-нататъшното осъществяване. Този фокус отъждествяваме с идеята на Бог за човека. От това първично ядро впоследствие се развива микрокосмосът, една малка вселена. Тази вселена на сили, микрокосмоса, се изявява чрез първоначалната личност на човешкото същество.

Обаче ние, настоящите обитатели на своите микрокосмоси не сме тези първоначални личности. Ще се върнем отново на тези тъжни констатации

Вие, естествено, можете да си кажете: „Да, интересен разказ, в него има известна логика, а откъде знаете как е било в действителност?”

Мислим, че това е една правдива забележка. Споделяме мнението, че сигурно доказателство по този въпрос не може да бъде осигурено. Пределно ни е ясно , че Гносисът не може да бъде предаден чрез становища или книги, той може единствено да бъде изживян. По този въпрос всеки човек може да се обърне сам към своето най-вътрешно същество. Може би тогава ще почувства интуитивно дали това твърдение е истина, или ще го отхвърли с недоверие. Никой не може да ни направи по-мъдри, само ние самите можем да отворим сърцето си за мъдростта. Да отправим всички въпроси към неизмеримата дълбочина на нашето сърце, към нашия жив камък, към това, което някога сме знаели и по този начин отново ще научим!

Да продължим разсъжденията си на тази нова база. Стигнахме до момента, в който се появява първоначалният човек. Този човек е бил в абсолютна хармония с Божия план, с плана на своя Творец. Той е бил светлина, създадена от Светлина, живот, създаден от Живот. Той е дишал в силата на своя Баща, живеел е в и от Духа му. Такива явления като смърт, болест и ходене на работа са му били напълно непознати. Този човек е можел да се развива, да придобива опитности.

В Битие (2:15) можем да прочетем:

„И Господ Бог взе човека и го постави в градината на Едем, за да я пази и обработва.”

Така, градината на Едем става поле за развитие на младото човечество. Първоначалният човек е имал свободна воля. Бог е Любов! Той не насилва своите деца. И именно поради тази свобода, човек е получил и възможността да се отклони от Божия план за развитието си. Появяват се две възможности, два пътя на развитие.

По първия път развитието на човека се разгръща в съгласие с Плана на Твореца, заложен в ядрото му като основа на неговото съществуване. Личността е в хармония с ядрото си, сърцето на микрокосмоса. Това означава, че живият камък е можел да излъчва светлина чрез личността си. Човекът съществувал в и от силата на своя Създател.

Втората възможност била човек да избере развитие, не съответстващо на Плана в собственото му ядро. Последствието от този избор ние наричаме падение. Как е станало това? Личността, чрез която микрокосмосът се изявявал в жизненото поле, започнала да експериментира, нали е разполагала с неограничена свобода. Тя се отдръпва от ядрото и започва да гради самостоятелно. Настъпва дисхармония във връзката й с първоначалния план, с основата за съществуване на човека. В резултат от разрушаването на връзката, праизворът все по-трудно излъчва енергията и светлината си чрез личността. Тъмнината се сгъстява около нея. Човекът започва все по-трудно да вижда пред себе си своя път и започва да се лута. Постепенно личността загубва изцяло подхранващата я връзка с вътрешния план за развитие, с основата си. По отношение на личността ядрото на микрокосмоса става латентно, то повече не може да й отдава силата си. Най-накрая, останала без светлина, откъсната от своя извор, личността се разпада, умира.

Да се върнем към микрокосмоса и неговия праизвор.Той е една проявена Божия идея, Божие творение, и следователно е безсмъртен. Но без личност, без средство за изява, той губи способността си за развитие. Какво следва от това?

За щастие, Бог не се отказва от своето творение, Той не изоставя децата си. Задейства се един спасителен план. Много възвишени сили, към които принадлежат също и човешки същества, не претърпели падението, поемат грижата за празните и безпомощни микрокосмоси.

Спасителният план се състои накратко, в следното: в празните микрокосмоси трябва да бъдат създадени нови личности. Новите създания получават задачата да възстановят връзката си с основата на микрокосмоса, с праизвора, с Божия план. Когато праизворът бъде събуден от съня си, той ще започне да излъчва и ще изпълни новата личност със своята сила и светлина. Чрез тях първоначалната личност ще бъде възродена. Така новороденият човек ще бъде в хармония с праизвора и в съгласие с Божията идея за него. Той ще придобие отново първоначалното си могъщество, ще продължи прекъснатия в миналото път на развитие. Когато краят е добър, всичко е добре!

Величествен план, нали? С едно усложнение. И за съжаление, комплициращият фактор се явяваме ние. В течение на неизброимите, дълги векове е била създавана една помощна личност. Този процес може да се определи като насочвана еволюция (водена от силите, осъществяващи спасителния план). Ако се интересувате от този етап в човешкото развитие, можете да го проследите с по-големи подробности в книгата на Макс Хайндл „Космогонията на розенкройцерите[1].

Помощната личност е построена от сили и елементи на нашето жизнено поле – от природата на противоположностите, наречена още диалектика (диа означава две). Следователно, тази личност е изцяло природно същество, родено и изхранвано от нашето жизнено поле. Ние, днешните хора, сме всъщност тази помощна личност. Ето в какво се състои трудността: ние, които сме необходимата брънка в спасителния план, притежаваме аз , но живеем основно с природното си съзнание. Ние живеем за себе си, искаме да сме щастливи и нямаме никаква идея за нашата задача. Не притежаваме и най-малкото съзнание за обгръщащия ни микрокосмос и неговото ядро, живия камък. Следователно, не можем да изпълним задачата, която е единствено оправдание за живота ни като помощни личности. Така че ние се лутаме из диалектиката, на лов за щастие, което така и никога не постигаме. Защото щастието и удовлетворението са постижими само ако изпълним задачата си: в ролята си на спасителен фактор да възстановим връзката си с ядрото на микрокосмоса и да започнем да строим върху крайъгълния камък, по Божия план. Разбираме, че понятието реинкарнация означава на практика свързването на един паднал микрокосмос с една природно родена личност. Ето как се е получила връзката между вечното и преходното.

В митологията и светите писания можем да намерим множество потвърждения на представата, която си изградихме. Да започнем с един епизод от Библията, за който всеки човек е чувал или чел: Адам и Ева в рая, градината на Едем.

Спомням си, че като студент един ден седмично ходех да работя на пазара. Подавайки килограм ябълки на един възрастен господин, той подметна дълбокомислено: „Да, момчето ми, всичко е започнало от ябълката...”

Но, ако прочетем втора глава на Битие, няма да намерим нищо за ябълки. Там не става дума за плодно дърво. Става дума за дървото на живота и за дървото за познаване на добро и зло. Ето цитатът (Битие, 2:16-17):

И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване на добро и зло, да не ядеш; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш.”

Ще интерпретираме тази история от гностична гледна точка.

Какво представлява дървото за познаване на добро и зло? Това дърво е символ за жизнено поле, съставено от противоположности, от двойки сили - диалектичното жизнено поле, в което всичко е преходно и всичко закономерно подлежи на умиране.

Какво представлява дървото на живота? То е праизворът, който храни и поддържа всичко. От микрокосмична гледна точка това е ядрото, в което е заложен Божият план - фундаментът, живият камък.

На човекът в рая му било забранено да се храни от природата на противоположностите; с други думи, той не трябвало да се свързва с двойките враждуващи сили, да ги вкарва в системата си и да ги асимилира. Защото, в такъв случай, той би се откъснал от своята основа, която е нерушима, неделима и не познава противоположности; той би потънал в преходната природа. Така се получава „падението”.

Но ние, които сме на тази земя, в материалното жизнено поле, можем да разберем какво се е случило...

Продължаваме да четем за падението (Битие, 3:21,23)

И направи Господ Бог на Адама и на жена му кожени дрехи, с които ги облече.(...)

Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина, да обработва земята, от която бе взет.”

В действителност, тези кожени дрехи не са животински кожи; човекът и душата (жена му) му са били облечени в материално тяло. И това тяло, тази материална дреха била взета от земята....

Още една картина, този път откъсът е взет от Гръцката митология.

Фаетон е син на Бога на Слънцето, Хелиос. Само че младежът се съмнява дали Хелиос е истинския му баща, затова предприема пътуване до двореца му. За да го убеди, Хелиос трябвало да се закълне и да му обещае да изпълни всяка негова молба. Тогава Фаетон, за голям ужас на баща си, пожелава да вземе за един ден огнената му колесница. Хелиос се опитва да разубеди сина си, предупреждавайки го за грозящата го смъртна опасност, ако изпълни глупавата си приумица. Но Фаетон настоява и накрая Хелиос, задължен от клетвата си, се съгласява да изпълни желанието на своя син. Младежът поел юздите и се издигнал от източния палат. Скоро страхът на бащата се оправдава, защото Фаетон не може да удържа четирите огнедишащи коня и колесницата е извън управлението му. Това довежда до голяма катастрофа на земята: навсякъде пламват огромни пожари, реките пресъхват. Тогава Богинята на Земята се оплаква на висшия Бог Зевс. Зевс взема нещата в свои ръце и изпраща светкавица, която слага край на разрушителния полет на Фаетон. Младежът полита надолу и се удавя във водите на реката Еридан.

Да отправим гностичен поглед към този разказ. Първото, което ни прави впечатление, е че Фаетон се съмнява в своя произход. Натъкваме се на темата за идентичността. Фаетон страда, изживявайки криза на идентичността си. Той е син на светлината, син на слънчевия бог Хелиос, но се съмнява в това. Това състояние може да се опише като затъмнение на съзнанието; виждаме, че неговото падение вече е започнало.

Впоследствие Фаетон рискува живота си, предприемайки опасна авантюра: той пожелава  да имитира своя създател и да го предизвика, за да докаже на самия себе си собствения си произход. Въпреки предупреждението, Фаетон, по собствена воля, се хвърля в изпълнение на безумния си план. (това действие може да се сравни с изяждането на плода от дървото за познаване на добро и зло). Фаетон е изоставил основата си, той е прекъснал връзката с ядрото си. В резултат от неговото егоистично действие на земята (в тялото му) настъпва разрушение. Затова божият син трябва да бъде обезвреден; той намира смъртта си във водите (огледалната сфера). Това е моментът, в който микрокосмосът загубва своята първоначална личност. Това, също така е моментът, в който спасителният план е пуснат в ход.

В края на въведението за произхода и падението на човека, остава отворен следният въпрос: Как е възможно едно божествено създание да пропадне? Проблемът е свързан с образа, който сме си създали за божествените същества. Всички същества се развиват спираловидно, нагоре или надолу. Едно Божие дете носи плана за развитието си, първообраза си, в ядрото вътре в себе си. И ако всичко върви добре, то се развива според своя вътрешен план, според вътрешния си първообраз. Така че Божието дете е също едно развиващо се същество. Въпреки, че планът, Божията идея, намираща се в центъра на съществото му, е перфектна, изпълнението е все още в развитие. Поради това, че идеята още не е изпълнена, са възможни инциденти и усложнения.

 



[1] Макс Хайндл, Космогонията на розенкройцерите, Алфиола, Варна, 2001.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031