Валентин Дикул е роден в Литва през 1948 г. Баща му бил убит през войната, а майка му починала, още когато бил съвсем малък. Валя израства в детски приют. Може би единствената радост в живота му е пътуващия цирк, който се разполагал наблизо. Валя бяга от приюта и остава по цял ден при артистите. Скоро вече със сигурност знае, че трябва да работи в цирка. Научава се да жонглира и да изпълнява много акробатични номера, но в края на краищата става акробат на трапец, високо под купола на цирка. На 15 изпълнява първия си номер пред публика.
Но при едно от изпълненията му, желязната пръчка, на която е закрепена цялата конструкция, поддава и Валентин пада от около 12 метра височина. Получава над 10 счупвания и травма на гръбначния мозък, която напълно парализира краката му. Диагнозата на докторите е: „Компресионно счупване на гръбначния стълб в кръста и черепно-мозъчна травма. Безвъзвратна парализа на краката.”
В болницата Валентин започва да се упражнява с фанатична енергия. Докторите и пациентите го умолявали да прекрати безсмислените издевателства над себе си. Но той не се успокоява и продължава да вдига всичко, до което успява да се добере. Експериментира с тежка атлетика, като се упражнява до пълно изтощение – в началото в болницата, а после сам у дома. Минават дни, седмици, месеци, години, а той продължава да тренира по пет, шест и повече часа на ден. Ползвайки за придвижване инвалидна количка, той преподава в цирков кръжок. След като децата си тръгват, неотклонно се захваща за тренировка. В началото изпитва ужасни болки, но за него още по-ужасна е обездвижеността и необходимостта да пълзи по пода, за да смени своите тежести. Всичките му усилия отиват, за да се опитва да стане на крака. Всеки ден той експериментира различни начини и пособия, за да подпомогне тялото си в борбата за възстановяване.  



И така, ден след ден, той изработва уникална система, основа на цялата му бъдеща работа. Да се научи да ходи отново, не е единственото желание на Дикул. Той иска да се върне на арената. И наистина го прави. След 10 години нечовешки тренировки Дикул се изправя от инвалидната количка. По-късно поставя няколко рекорда в повдигането на тежести, които са записани в Книгата на рекордите Гинес. През 1999, когато е на 51-годишна възраст, при собствено тегло 121 килограма, Дикул успява да изтласка от лег 260 килограма, да направи клек с 450 килограма и мъртва тяга с 460 килограма. Разбира се скептиците не свършват и Дикул непрекъснато прави демонстрации пред хора, които не могат да повярват, че подобни тежести могат да бъдат вдигнати от човек на такава възраст, който при това уж е трябвало да остане прикован в инвалидна количка до края на живота си.

В момента Валентин Дикул има собствена клиника (http://www.dikul.ru), в която по свои авторски методи лекува травми на гръбначния стълб. При него се стичат хора от цял свят, за които лекарите не дават надежда, че някога ще станат от инвалидните колички. Той е убеден, че пациентът трябва да пази в паметта си спомена за движенията, които е правел, и ден след ден да учи и тренира травмираните участъци на тялото си. За тази цел Дикул създава индивидуални уреди, приспособени за всеки конкретен пациент.

За постигането на успеха, казва следното: "Аз мога да ви обясня как да правите упражненията, но без вашето желание моите думи са безполезни. Дори ако уредите ми са от злато, вие никога няма да проходите, ако нямате вътрешна увереност. Вие трябва да работите за постигането на целта, като дисциплинирано и предано полагате непрекъснати усилия всеки ден, а ако е необходимо, в течение на много години.Само тогава ще кажете: "НАПРАВИХ ГО, МОГА ДА ХОДЯ!”

 

http://www.bee-book.com/rsk/dikul.php

Впечатляващо.

какво е способно самовнушението!

Според мен, единствено самовнушението не помага. Винаги са били нужни активни действия. За всичко.
:)

Там също имаше парализирано момче в количка, монасите от Шао Лин му казаха, че всичко е във вярата и трябва да освободи съзнанието си. Интересно беше, макар и като на кино. Но психиката наистина е в основата на всичко.